Статии
Цар Kалоян
Цар Калоян (1197-1207)
През първите години на своето управление Калоян успява да стабилизира вътрешното положение в страната. Пред него стоят две основни задачи: да извоюва международното признание за възобновената българска държава и да присъедини всички земи, населени с българи, към нея.
Най-напред Калоян се опитва да сключи съюз с двама български боляри, преминали на византийска страна и получили от империята обширни области на управление: Иванко, който става зет на Алексий ІІІ Ангел и е настанен в Пловдивската област, но от 1198 г. се обявява за самостоятелен владетел, и Добромир Хръс, създал свое владение в македонските земи с главен град Просек. С тях Калоян създава коалиция от балкански управители, твърде опасна за Византия. Но императорът съумява да се справи поотделно с Иванко, с Добромир Хръс, както и сс още двама отцепници – Мануил Камица и Йоан Спиридонаки. Калоян не успява да окаже действена помощ на съюзниците си. През 1201 г. той завладява важната крепост Констанция на р. Марица и Варна, единственото византийско владение отвъд Стара планина.
В началото на 1202 г. Алексий ІІІ Ангел сключва мирен договор с българския владетел, признавайки завоеванията му . Все още голяма част от тракийските и македонските земи остават под византийска власт.
Използвайки заетостта на Калоян в отношенията му с Византия и със самостоятелните балкански владетели, маджарите отново завладяват Белградската и Браничевската области. Подпомогнати от тях, сърбите се настаняват в Нишката област. Година по-късно Калоян изгонва сърбите от Ниш, а след няколко сражения с войските на крал Емерих ІІ по поречието на Морава успява да пропъди маджарите от северозападните български земи. По този повод Емерих ІІ се оплаква на папа Инокентий ІІІ, но последният му заявява, че Калоян и братята му владеят тези земи “по бащино право”.
През 1199 г. Инокентий ІІІ изпраща писмо до Калоян, в което изразява увереността си, че той ще се присъедини към Римската църква. Отговорът на българския владетел обаче се забавя цели три години, тъй като Калоян се надява да бъде призната царската му титла от Византия. Но през 1202 г. той пише писмо до римския първосвещеник, в което иска да получи “корона и достойнство, според както са ги имали нашите стари императори”. След благоприятния отговор на папата Калоян поисква и пратриаршеска титла за българския църковен глава, защото “царство без патриарх не бива”. През 1203 г. Калоян настоява Инокентий ІІІ да уреди спорните въпроси между България и Унгария.
През пролетта на 1204 г. към Търново тръгва папска делегация, начело с кардинал Лъв. Но крал Емерих ІІ ги задържа в Унгария, известявайки Калоян , че ще ги пусне едва след като получи Белградската и Браничевската области. Българският владетел уведомява за това папата, а последният заплашва Емерих ІІ с отлъчване от църквата, ако не освободи пратениците му. Унгарският крал се вижда принуден да отстъпи.
През октомври 1204 г. кардинал Лъв пристига в българската столица. На 7 ноември той миропомазва архиепископ Василий за примас на униатска църква, а на следващия ден коронясва Калоян за крал на България. В благодарственото си писмо до Инокентий ІІІ той се нарича “император”, а Василий титулува “патриарх”. От своя страна цар Калоян подписва една грамота – “хрисовул”, с която дава тържествена клетва за преминаване под върховенството на Римската църква. Така е сключена унията между България и папския Рим. Но унията има само формален характер: българите признават върховенството на папата, без да променят нищо в своите православни обреди и обичаи. Надеждите на Инокентий ІІІ да разпространи католицизма над българите не се оправдават. А Калоян така или иначе получава призанние за своето владетелско достойнство от най-висшия тогавашен авторитет. Това е същевременно признание и на възстановената от Асеневци българска държава.
По това време върви подготовката и се полага началото на Четвъртия кръстоносен поход. Рицарите трябва да бъдат извозени до Палестина с венециански кораби, но дожът Енрико Дандало принуждава кръстоносците най-напред да превземат съперника на Венеция на Адриатическото крайбрежие – Зара (Задар). Тук в края на 1202 г. рицарите са помолени от Алексий, син на детронирания и ослепен Исак ІІ Ангел, да му помогнат да свали чичо си от престола. През пролетта на 1203 г. западняците се появяват под стените на Константинопол. Алексий ІІІ Ангел се обръща за помощ към Калоян с предложение да признае царската му титла, но обстоятелствата го притискат и той напуска Цариград. Новият василевс е Алексий ІV Ангел. Междувременно Калоян използва трудностите на империята и присъединява към България редица македонски земи с градовете Скопие, Охрид, Призрен и др.
През януари 1204 г. в Цариград става поредният преврат: видният сановник Алексий Дука Мурзуфъл сваля от престола Алексий ІV Ангел и се възцарява под името Алексий V Ангел. Но кръстоносците използват това като повод да нападнат и превземат Константинопл (13 април 1204 г.) След това рицарите овладяват Тракия, Южна Македония, Епир Елада и островите в Егейско море, създавайки една нова държава – Латинската империя. За император е провъзгласен Балдуин Фландърски. И все пак не цяла Византия е ликвидирана. В края на 1205 г. под ръководството на Михаил Комнин Епир се освобождава. В Мала Азия възникват две византийски държави: Никейската империя, начело с Теодор Ласкарис, и Трапезундската империя.
Скоро след падането на Цариград Калоян се обръща към латинците с предложение за мир. Отговорът на Балдуин Фландърски е груб и надменен. Според него Калоян трябвало да се откаже от властта, ако не искал рицарите да опустошат “цяла Мизия”. През ноември 1204 г. цар Калоян пише на папа Инокентий ІІІ : “(Нека латинците) да стоят далече от моето царство – така моето царство не ще им стори никакво зло”. По същото време гръцки пратеници предлагат на Калоян съюз против западноевропейските рицари срещу уверението, че ще го приемат за византийски император. Така е сключен българо-гръцкият съюз за борба с нашествениците.
В началото на 1205 г. латинците прехвърлят много сили за овладяването на Мала Азия. Точно тогава ромеите вдигат бунт в Източна Тракия, освобождавайки Одрин. През април 1205 г. към града се отправя император Балдуин Фландърски. По същото време от север в помощ на въстаниците се спуска с българска и куманска войска цар Калоян. На 14 април 1205г. куманите стремително нападат латинския стан. Нервите на Луи дьо Блоа не издържат и той се спуска със своя отряд да ги преследва . Сред него се втурва цялата латинска армия, начело с самия император. Куманите отвеждат преследващите ги латинци до отлично подготвената българска засада в мочурищата около р. Тунджа. Тук рицарите са обградени, събаряни от конете с въжета и куки и веднага убивани. Загива граф Луи дьо Блоа, а император Балдуин е заловен жив и отведен в Търново. Хвърлен е в затвора, наскоро след това той е убит по заповед на Калоян. Битката при Одрин на 14 април 1205 г. завинаги съкрушава мощта на Латинската империя. За съжаление след това ромеите се отмятат от своето предложение към българския цар, което кара Калоян през следващите година – две да воюва не само с латинците, но и с византийците, присъединявайки земите на Тракия и по-голямата част от Македония към България.
Най-напред Калоян се опитва да сключи съюз с двама български боляри, преминали на византийска страна и получили от империята обширни области на управление: Иванко, който става зет на Алексий ІІІ Ангел и е настанен в Пловдивската област, но от 1198 г. се обявява за самостоятелен владетел, и Добромир Хръс, създал свое владение в македонските земи с главен град Просек. С тях Калоян създава коалиция от балкански управители, твърде опасна за Византия. Но императорът съумява да се справи поотделно с Иванко, с Добромир Хръс, както и сс още двама отцепници – Мануил Камица и Йоан Спиридонаки. Калоян не успява да окаже действена помощ на съюзниците си. През 1201 г. той завладява важната крепост Констанция на р. Марица и Варна, единственото византийско владение отвъд Стара планина.
В началото на 1202 г. Алексий ІІІ Ангел сключва мирен договор с българския владетел, признавайки завоеванията му . Все още голяма част от тракийските и македонските земи остават под византийска власт.
Използвайки заетостта на Калоян в отношенията му с Византия и със самостоятелните балкански владетели, маджарите отново завладяват Белградската и Браничевската области. Подпомогнати от тях, сърбите се настаняват в Нишката област. Година по-късно Калоян изгонва сърбите от Ниш, а след няколко сражения с войските на крал Емерих ІІ по поречието на Морава успява да пропъди маджарите от северозападните български земи. По този повод Емерих ІІ се оплаква на папа Инокентий ІІІ, но последният му заявява, че Калоян и братята му владеят тези земи “по бащино право”.
През 1199 г. Инокентий ІІІ изпраща писмо до Калоян, в което изразява увереността си, че той ще се присъедини към Римската църква. Отговорът на българския владетел обаче се забавя цели три години, тъй като Калоян се надява да бъде призната царската му титла от Византия. Но през 1202 г. той пише писмо до римския първосвещеник, в което иска да получи “корона и достойнство, според както са ги имали нашите стари императори”. След благоприятния отговор на папата Калоян поисква и пратриаршеска титла за българския църковен глава, защото “царство без патриарх не бива”. През 1203 г. Калоян настоява Инокентий ІІІ да уреди спорните въпроси между България и Унгария.
През пролетта на 1204 г. към Търново тръгва папска делегация, начело с кардинал Лъв. Но крал Емерих ІІ ги задържа в Унгария, известявайки Калоян , че ще ги пусне едва след като получи Белградската и Браничевската области. Българският владетел уведомява за това папата, а последният заплашва Емерих ІІ с отлъчване от църквата, ако не освободи пратениците му. Унгарският крал се вижда принуден да отстъпи.
През октомври 1204 г. кардинал Лъв пристига в българската столица. На 7 ноември той миропомазва архиепископ Василий за примас на униатска църква, а на следващия ден коронясва Калоян за крал на България. В благодарственото си писмо до Инокентий ІІІ той се нарича “император”, а Василий титулува “патриарх”. От своя страна цар Калоян подписва една грамота – “хрисовул”, с която дава тържествена клетва за преминаване под върховенството на Римската църква. Така е сключена унията между България и папския Рим. Но унията има само формален характер: българите признават върховенството на папата, без да променят нищо в своите православни обреди и обичаи. Надеждите на Инокентий ІІІ да разпространи католицизма над българите не се оправдават. А Калоян така или иначе получава призанние за своето владетелско достойнство от най-висшия тогавашен авторитет. Това е същевременно признание и на възстановената от Асеневци българска държава.
По това време върви подготовката и се полага началото на Четвъртия кръстоносен поход. Рицарите трябва да бъдат извозени до Палестина с венециански кораби, но дожът Енрико Дандало принуждава кръстоносците най-напред да превземат съперника на Венеция на Адриатическото крайбрежие – Зара (Задар). Тук в края на 1202 г. рицарите са помолени от Алексий, син на детронирания и ослепен Исак ІІ Ангел, да му помогнат да свали чичо си от престола. През пролетта на 1203 г. западняците се появяват под стените на Константинопол. Алексий ІІІ Ангел се обръща за помощ към Калоян с предложение да признае царската му титла, но обстоятелствата го притискат и той напуска Цариград. Новият василевс е Алексий ІV Ангел. Междувременно Калоян използва трудностите на империята и присъединява към България редица македонски земи с градовете Скопие, Охрид, Призрен и др.
През януари 1204 г. в Цариград става поредният преврат: видният сановник Алексий Дука Мурзуфъл сваля от престола Алексий ІV Ангел и се възцарява под името Алексий V Ангел. Но кръстоносците използват това като повод да нападнат и превземат Константинопл (13 април 1204 г.) След това рицарите овладяват Тракия, Южна Македония, Епир Елада и островите в Егейско море, създавайки една нова държава – Латинската империя. За император е провъзгласен Балдуин Фландърски. И все пак не цяла Византия е ликвидирана. В края на 1205 г. под ръководството на Михаил Комнин Епир се освобождава. В Мала Азия възникват две византийски държави: Никейската империя, начело с Теодор Ласкарис, и Трапезундската империя.
Скоро след падането на Цариград Калоян се обръща към латинците с предложение за мир. Отговорът на Балдуин Фландърски е груб и надменен. Според него Калоян трябвало да се откаже от властта, ако не искал рицарите да опустошат “цяла Мизия”. През ноември 1204 г. цар Калоян пише на папа Инокентий ІІІ : “(Нека латинците) да стоят далече от моето царство – така моето царство не ще им стори никакво зло”. По същото време гръцки пратеници предлагат на Калоян съюз против западноевропейските рицари срещу уверението, че ще го приемат за византийски император. Така е сключен българо-гръцкият съюз за борба с нашествениците.
В началото на 1205 г. латинците прехвърлят много сили за овладяването на Мала Азия. Точно тогава ромеите вдигат бунт в Източна Тракия, освобождавайки Одрин. През април 1205 г. към града се отправя император Балдуин Фландърски. По същото време от север в помощ на въстаниците се спуска с българска и куманска войска цар Калоян. На 14 април 1205г. куманите стремително нападат латинския стан. Нервите на Луи дьо Блоа не издържат и той се спуска със своя отряд да ги преследва . Сред него се втурва цялата латинска армия, начело с самия император. Куманите отвеждат преследващите ги латинци до отлично подготвената българска засада в мочурищата около р. Тунджа. Тук рицарите са обградени, събаряни от конете с въжета и куки и веднага убивани. Загива граф Луи дьо Блоа, а император Балдуин е заловен жив и отведен в Търново. Хвърлен е в затвора, наскоро след това той е убит по заповед на Калоян. Битката при Одрин на 14 април 1205 г. завинаги съкрушава мощта на Латинската империя. За съжаление след това ромеите се отмятат от своето предложение към българския цар, което кара Калоян през следващите година – две да воюва не само с латинците, но и с византийците, присъединявайки земите на Тракия и по-голямата част от Македония към България.
През лятото на 1207 г. новият латински император Анри и управителят на Солун Бонифаций Монфератски се договарят за съвместна борба с българите. Наскоро след това обаче Бонифаций Монфератски загива в сражение с български отряд в Родопите. Тогава Калоян решава да завладее Солун. В началото на есента силна българо-куманска войска обсажда града. Проведен е военен съвет, като се уточняват подробностите около щурма срещу Солун. След това Калоян се оттегля в шатрата си и същата нощ е убит, най-вероятно от куманския предводител Манастър, който става изпълнител на заговор чиито нишки водят към столицата Търново, към жената на Калоян – куманка по произход и към племенника му Борил.
Източник: istoria.bgrod.org